Cоциални мрежи:

RSS:

Радио Ватикана

Гласът на Папата и Църквата в диалог със света

Език:
Радио Ватикана

Home / Ватикански документи

Първата енциклика на Папа Франциск


“Lumen fidei” – „Светлината на вярата” (СВ) се нарича първата енциклика подписана от Папа Франциск и публикувана на 5 юли т.г. Енцикликата се прибавя към енцикликите на Бенедикт ХVІ за любовта и надеждата и продължава безценния труд на почетния Папа, който беше вече почти завършил енцикликата за вярата. Към тази „първата редакция” на текста, Папа Франциск прибави своя допълнителен принос.

Въведението (1-7) на СВ посочва основните мотиви за написването на документа: да възстанови светлината присъща за вярата, която може да озари целия човешки живот и помогне за разграничаване на доброто от злото, особено в епоха като съвременната, в която вярата се противопоставя на търсенето и е видяна като илюзия или скок в празното или като пречка за човешката свобода. Освен това, в контекста на Годината на вярата и 50 години от Втория Ватикански събор, да укрепи представата за хоризонтите на вярата, за да бъде изповядвана в нейното единство и цялост. Вярата не естествена предпоставка, а е дар Божи, който трябва да бъде подхранван и укрепван. „Който вярва, вижда - пише Папата - защото светлината на вярата идва от Бог и е способна да озари целия човешки живот: тя произхожда от миналото, от паметта за живота на Исус, но идва също от бъдещето, защото ни разтваря широки хоризонти".

Първа глава (8-22): „Повярвахме в любовта” (1Йоан 4,16). Позовавайки се на библейската фигура на Аврам, вярата е представена като „вслушване в Словото Божие”, като „призив” да излезем от нашето „изолирано аз”, за да се отворим към един нов и обещан бъдещ живот, който прави възможен продължителността по нашият път във времето, свързвайки се тясно с надеждата. Вярата се характеризира от „бащинството”, защото Бог, който ни призовава не е чужд Бог, а е Бог Отец, извор на доброта, който е началото на всичко и крепи всичко. В историята на Израил противоположното на вярата е идолопоклонничеството, което унищожава човека в многообразието на неговите желания и „го дезинтегрира в хилядите мигове от неговата история, лишавайки го от очакването на обещаното време. Противоположно на това е вярата, която е поверяване на милосърдната любов на Бог, който винаги приема и прощава, който поправя грешките на нашата история; това е готовността да позволиш да бъдеш винаги и отново преобразен от призива на Бог: „това е безвъзмезден дар Божий, който изисква смирението и смелостта да се поверим и доверим на Него, за да съзрем сияйния път на срещата между Бог и хората, историята на спасението (14). Тук се намира „парадоксът” на вярата: продължителното прибягване към Господ, прави устойчив човека и го отдалечава от идолите.

Исус е "посредникът", който ни открива една истина по-голяма от нас, израз на онази Божия любов, която е основа за вярата: „в съзерцанието на Христовата смърт, вярата се укрепва, защото Той ни открива своята непоклатима любов за човека. Освен това, вече възкръснал, Христос е „достоверен свидетел”, „достоен за вяра”, чрез когото Бог действа наистина в историята и определя нейната крайна съдба. Но съществува един „решаващ аспект” от вярата в Исус: „участието в Неговия начин на живот”. Вярата не само гледа към Исус, но гледа също и от гледна точка на Исус, с Неговите очи. Използвайки аналогията, Папата пояснява, че както в ежедневието се доверяваме на „хора, които познават нещата по-добре от нас” - като един архитект, аптекар или адвокат - така за вярата се нуждаем от някой на когото да се доверим, от един експерт „по Божиите неща”. Исус е „този, който ни обяснява Бог”. Затова, вярваме на Исус, когато приемаме Неговото Слово и когато Го приемаме в нашия живот и Му се доверяваме. Неговото въплъщение, прави така, че вярата да не ни разделя от реалността, а да ни помогне да доловим най-дълбокия й смисъл. Благодарение на вярата човек се спасява, защото се отваря за една Любов, която го предхожда и го преобразява вътрешно. Това именно е действието присъщо на Светия Дух. „Християнинът може да има Христовите очи, неговите чувства и синовна готовност, защото е участник в Неговата Любов, която е Духа (21). Без присъствието на Светия Дух е невъзможно да изповядваме нашата вяра в Господ. Затова, „съществуванието на вярващия, се превръща в църковно съществувание”, защото вярата се изповядва в лоното на тялото на Църквата, като „конкретно общение на вярващите”. Християните са „едно цяло” без да губят своята идентичност и в служението към другите всеки един придобива своята истинска същност. Затова, „вярата не е частен факт”, индивидуалистично понятие или субективно мнение”, а се поражда от вслушването и е предназначена да издигне своя глас и да се превърне в известие.

Втора глава (23-36): Ако не вярвате, няма да разберете (Исайя, 7,9). В тази глава Папата показва тясната връзка между вярата и истината, истината основана на Бог, Неговото предано присъствие в историята. „Вярата без истината не спасява – пише Папата. Без нея, тя остава само една красива приказка, проекцията на нашите желания за щастие”. Днес, предвид „кризата на истината в която живеем", повече от всякога е необходимо да си припомним тази връзка, защото съвременната култура има тенденцията да приема само истината на технологията, това, което човек може да изгради и измери с науката и което е „истинско, защото действа”. Или когато истините на отделния индивид са валидни само за него, а не в служба на общото благо. Днес се гледа със съмнение на „голямата истина, истината, която разяснява личния и обществения живот”, защото погрешно се асоциира към истините предявявани от тоталитарните режими на ХХ век. Това обаче води до „голямата забрава на съвременния свят”, който забравя въпроса за истината, за произхода на всичко, което е големия въпрос за Бога, като в страха си от фанатизма допринася за релативизма. СВ подчертава също и връзката между вярата и любовта, разбрана не като „идващо и отминаващо чувство”, а като голямата любов на Бог, която ни преобразява вътрешно и ни дарява нови очи, за да видим реалността. Ето защо, ако вярата е свързана с истината и любовта, тогава „любовта и истината не могат да бъдат разделени”, защото само истинската любов може да преодолее изпитанията на времената, превръщайки се в извор на познание. Тъй като познанието на вярата се ражда от преданата любов на Бог, „истината и предаността вървят заедно”. Истината, която ни разкрива вярата е насочена към срещата с въплътения Христос, който идвайки сред нас, ни докосна и дари своята благодат и преобрази нашето сърце.

Папата размишлява за „диалога между вярата и разума” и за истината на съвременния свят в който тя често е сведена до „субективна автентичност”, защото общата истина поражда страх и е идентифицирана с фанатичните налагания на тоталитарните системи. Но ако истината е тази на Божията любов, тогава тя не се налага с насилие и не потиска личността. Затова, вярата не е фанатична, вярващият не е арогантен. Напротив, истината ни прави смирени и води към съжителството и зачитането на другия. Това означава, че вярата води към диалога във всички сфери: в науката, защото разбужда критичния смисъл и разширява хоризонтите на разума, приканвайки да гледаме с удивление на Творението; в междурелигиозния диалог в който християнството предоставя своя личен принос; в диалога с невярващите, които не престават да търсят и които „се опитват да действат така сякаш Бог съществува”, защото Бог „е сияен и може да бъде намерен и от онези, които го търсят с искрено сърце”. „Който върви по пътя на доброто – подчертава Папата – се приближава вече до Бог”. Накрая СВ говори за богословието и посочва, че то е невъзможно без вярата, защото Бог не е обикновен „предмет”, а е „Субект, който позволява да бъда познат”. Богословието е участие към познанието, което Бог има за себе си; вследствие то трябва да бъде в служба на вярата на християните, а поучителната власт на Църквата не е ограничение за богословската свобода, а по-скоро градивен елемент, защото гарантира връзката с основния извор, който е Словото на Христос.

Трета глава (37-49): Предавам ви това, което получих (1Кор. 15, 3). Цялата трета глава е посветена на важната роля на евангелизацията: който е приел Божията любов, не може да държи този дар за себе си, пише Папата. Светлината на Христос сияе на лицето на християните и така се разпространява чрез контакта, като един пламък, който се разпалва от друг пламък и преминава от поколение на поколение, чрез непрекъснатата верига от свидетели на вярата. Това води до тясната връзка между вярата и паметта, защото любовта на Бог обединява всички времена и ни прави съвременници на Исус. Освен това, „невъзможно е да вярваме сами”, защото вярата „не е индивидуална опция”, а отваря нашето „аз” към „ние”, което се осъществява винаги „в общението на Църквата”. Затова, както в Троицата, „който вярва не е сам”, защото открива, че пространствата на неговото „аз” се разширяват и пораждат нови отношения, които обогатяват живота.

Но съществува едно „специално средство” с което вярата може да бъде предавана: Тайнствата, чрез които се предава една „въплътена памет”. Папата цитира преди всичко Кръщението – както на децата, така и на възрастните под формата на катекумената – което ни припомня, че вярата не е дело на отделния индивид, дело, което можем да извършим сами, а по-скоро трябва да бъде получена в църковно общение. „Никой не кръщава сам себе си”, пояснява СВ. Освен това, тъй като при кръщението детето не може да изповяда само вярата, а трябва да бъда подкрепено от родителите и кръстниците, от особена важност е „синергията между Църквата и семейството в предаването на вярата”. На второ място Енцикликата посочва Тайнството Евхаристия, „безценна храна за вярата”, „дело на паметта и осъвременяване на тайната”, което „води по видим начин към невидимото”, учейки ни да съзираме дълбочината на реалността. Папата припомня също изповядването на вярата, на Веруюто, чрез което вярващият изповядва не само вярата, а участва в истината, която изповядва; молитвата, Отче Наш, с която християнинът започва да вижда с очите на Христос; Десетте Божи заповеди, разбрани не като „съвкупност от отрицателни закони”, а като съвкупност от „конкретни насоки”, за да влезем в диалог с Бог, „позволявайки на Неговото милосърдие да ни прегърне”, както и „път на признателността” към пълнотата на общение с Бог. Накрая Папата подчертава, че вярата е една, защото един е „познатия и изповядван Бог”, защото се обръща към единствения Господ, дарява ни „сплотеност във вижданията” и е „споделена от цялата Църква, която е едно само тяло и един само Дух”. Като се има предвид, че вярата е само една, то тя трябва бъде изповядвана в цялата си чистота и неприкосновеност: „единството на вярата е единство на Църквата”; ако премахнем нещо от вярата, означава да премахнем нещо от истината на общението. Освен това, тъй като единството на вярата е това на един жив организъм, тя може да асимилира в себе си всичко онова, което намери, показвайки по този начин своята универсалност, католичност и способност да озари и предостави най-добрия израз на вселената и цялата история. Това единство е гарантирано от апостолската приемственост.

Четвърта глава (50-60): Бог им приготви град (Евр. 11,16). Тази глава пояснява връзката между вярата и общото благо, която води до изграждането на място в което човек може да живее заедно с другите. Вярата, която се ражда от любовта на Бог, укрепва връзките между хората и конкретно служи на справедливостта, правото и мира. Ето защо, тя не отдалечава от света и не е чужда на конкретните ангажименти на съвременния човек. Напротив: без преданата любов на Бог, единството между хората би се осланяло само върху ползата, личния интерес или страха. Вярата, долавя съкровената основа на човешките взаимоотношения, тяхната окончателна съдба в Бог и го поставя в служба на общото благо. Вярата е „благо за всички, едно общо благо”; не служи само за изграждането на вечния живот, а помага и на изграждането на нашите общество, за да вървим към едно бъдеще на надежда.

Енцикликата се спира и над сферите "озарени от вярата": преди всичко семейството основано на брака, разбран като стабилен съюз между едни мъж и една жена. То се ражда от признаването и приемането на величието на половото различие, което базирано върху любовта на Христос обещава една „вечна любов” и признава креативната любов, която води до създаването на деца. След това младежите: тук Папата цитира Световните Младежки Дни в които младежите показват „радостта от вярата” и усилията да я живеят цялостно и благородно. „Младежите имат големи желания в живота – пише Папата. Срещата с Исус дарява здрава надежда, която не разочарова. Вярата не е прибежище за хората без смелост, а е възвеличаване на живота”. Друга сфера озарена от вярата са социалните отношения: "превръщайки ни в Божи чеда - се чете в енцикликата - вярата дава нов смисъл за универсалните братски отношения между хората, които не са обикновено равенство, а по-скоро опит от бащинството на Бог, осъзнаване на незаменимото достойнство на отделната личност". Друга сфера е природата: вярата ни помага да я зачитаме, да „намерим модели на развитие, които не се базират само на ползата или печалбата, а които виждат творението като дар”; учи ни да индивидуализираме правилните форми на управление, в които властта е дадена от Бог и е в служба на общото благо; предоставя ни възможността за прошката, което води до преодоляване на конфликтите. „Когато липсва вярата са заплашени основите на живота”, пише Папата, и ако премахнем вярата в Бог от нашите градове, ще загубим доверието между нас и ще бъде бъдем обединени само от страха. Затова, не трябва да се срамуваме да изповядваме публично Бог, защото вярата озарява обществения живот. Още една сфера озарена от вярата е страданието и смъртта: християнинът знае, че страданието не може да бъде премахнато, но може да получи смисъл, може да се превърне в поверяване в ръцете на Бог, който никога не изоставя, и така да се превърне в „етап на израстване във вярата”. На страдащия човек, Бог не дарява разум, който да му обясни всичко, а му дарява Своето присъствие, което да го придружава и да му дари светлина в мрака. В този смисъл, вярата е свързана с надеждата. Оттук и призива на Папата: „Нека не позволяваме да ни отнемат надеждата, нека не позволяваме да я омаловажават с решения и предложения, които ни пречат в нашия път”.

Заключение (58-60) Блажена онази, която повярва (Лука 1,54). В заключителната част на СВ Папата ни приканя да насочим погледа си към Дева Мария, „съвършена икона на вярата”, която като Майка на Исус, зачена „вярата и радостта”. Папата издига своята молитва към нея, за да подкрепя вярата на хората, да ни припомня, че който вярва никога не е сам и да ни научи да гледаме с очите на Исус.

svt/ rv