Cоциални мрежи:

RSS:

Радио Ватикана

Гласът на Папата и Църквата в диалог със света

Език:
Радио Ватикана

Home / Култура и общество

Папските одежди в бяло и червено


Защо цветовете на папските одежди са в бяло и червено и какво е тълкуванието на символиката? Преди всичко трябва да се каже, че бялото и червеното са цветове, отличаващи папското достойнство и се използват по-специално в церемониите, свързани с избора и встъпването в длъжност на новия папа.


Най-известните са папската пелерина и епитрахила, което представлява навратник или нашийник, които произхождат от епохата на Каролингите. Тяхното закодирано използване с точни правила достига вече през втората половина на 1400, като специален принос за това имат нововъведенията в папските церемонии през Авиньонския период.


В документа Constitutum Constantini, който вероятно е бил написан между втората половина на осми век и първата половина на девети, се споменава за предаването на императорските отличителни знаци от император Константин на папа Силвестър І. Между тези знаци са т.нар. phrygium, clamis purpurea, а именно императорския скиптър и пурпурно червеното наметало, които още през девети век, започват да играят роля в ритуалите на новия папа.


При ритуала на коронясването, ще бъде въведено използването на плащ, слагането на червена или лилава шапчица на новоизбрания папа, а редом с това се приема формално и на ново име на новия папа. Първият пример за коронясване с мантия е на Лъв ІХ, избран през 1048 г. във Вормс, а с Грегорий VІІ този ритуал със сигурност се появява за първи път в Рим , по време на избирането му през 1073. Този акт касае също Виктор III (1086-1087), Урбан II (1088 - 1099) и Паскал II (1099-1118).

Гийом Дюрандо в своя трактат Rationale divinorum officiorum, написан около 1286 г. заявява, че освен допълнителните типични орнаменти на епископа, папата може да се възползва от короната и пурпурната мантия, така както император Константин е дал на св. Силвестър всички императорски отличителни знаци:” По нареждане на император Константин, Римският папа може да носи червена туника и пурпурно наметало и всички императорски одежди: скиптри, банери и декорации, кръстът да го предхожда навсякъде, защото никой друг освен на него подхождат думите на Апостола: да не се хвали с друго, освен с Божия кръст, и да знае, че трябва да подражава на разпятието".


По тези причини папата показва всички атрибути в големите процесии, както едно време са правили императорите. Ритуалът на коронясване на римския папа, предвижда новоизбраният да бъде покрит с червена мантия от дяконите, символизираща ясно императорската власт. Освен това редом с използването на червеното наметало, като знак на папската власт, се прибавя и използването на бялата роба. В творбата си за „Свещената Йерархия в своите светски и църковни одежди” (Рим, 1720) Филипо Бонани обяснява за традицията, разпространена още през 1700, свързана с появата на един бял гълъб по време на мъченичеството на Св.Фабиан, като повод за въвеждането на белите одежди в папското облекло.

Дали са традиции или легенди, но сигурно е едно, че използването на белите одежди от папата е древно. Бонани дава пример за папа Виктор III, избран през 1086 година, който се противи да облече бяла роба под пурпурното наметало.

Още веднъж, Гийом Дюрандо тълкува символиката на червения и белия цвят на папската роба, което се счита от мнозина за най-изчерпателно: "Папата винаги е покрит с червена мантия отгоре, но отдолу е облечен в бяло, защото бялото означава невинност и милосърдие, а червеното символизира кръвта на Христос. (...) Папата представлява личността (Христос), затова е покрит с червено. " Горната част от облеклото, червената пелерина, се превръща в символ на Христовата жертва, бялата тога се отнася до чистотата на морала и святостта на живота. Дюрандо смята също, че мантията с качулка отговаря на описаната в Стария Завет : украсена със звънчета, които представляват труда и тревогите на този свят. Това описание съвпада с това на Доменико Макри, който в своя трактат Hierolexicon (Венеция 1765), сравнява папската мантия с гръцката мандия.

За първи път се говори за дрехите в папския церемониален етикет при папа Григорий Х (между 1272 и 1273), докато при предишните церемонии се споменава ясно само червения цвят на плаща, с който дяконите са покривали новоизбрания папа. Цветовете бяло и червено дават видимост на това какво всъщност е папата: личността на Христос и Църквата, която е неговото мистично тяло. Тези одежди и цветове, с тяхната християнска и императорска символика, свързваме с Авиньонския период. И накрая, най-точно определение на церимониалния етикет намираме в труда на Агостино Патрици-Пиколомини и Джовани Буркардо. Новоизбраният папа трябва да бъде облечен в бяла тога от лен или друга тъкан в зависимост от сезона и покрит с червена папска мантия от главния кардинал на дяконите, запазвайки пелерината, която носи в зависимост от ордена, към който принадлежи.


Така облечен новия папа, се възкачва на престола и пристъпва към първото подчинение пред кардиналите: този ритуал, въпреки някои леки изменения се е запазил и до наши дни.

Тези одежди са използвани от папата не само при обичайните обществени и тържествени случаи, но и когато приема императори и царе на аудиенция, по време на обществените консистории за избирането на нови кардинали, на тържествените езди из града и по-специално при влизането във владение на Св. Йоан Латерански, което настъпва след коронацията в базиликата „Св. Петър”.


Относно формата и стила на мантията през Средновековието са правени много спекулации и бихме могли да прибегнем към помощта на иконографското наследство.


Бонанни определя червената пелерина като знак на папското достойнство. Той добавя също, че :”мантията, шапката и пелерината, това са одеждите, използвани от папите в свещенните процесии, а не като обикновено облекло”, завършвайки просто: „не зная дали в античността обличаните дрехи от папите са били точно с такава форма и цветове, тъй като не успях да открия това в текстовете на нито един автор, нито да разпозная в някоя антична рисунка. Мога само да кажа, че след избирането на папата, той е бил покриван с червена пелерина, други я наричат мантия или папска одежда, както ги наричаме днес".


Папата използвал червена шапчица, като тази на кардиналите, но отворена отпред и с широка качулка, като през Авиньонския период е била обшита с хермелинова кожа. Такава качулка е била носена рядко: сутринта на Коледа и в Страстната седмица, както и в някои редки случаи. Скоро този атрибут отпада и е заменен от мантията, която папата носи при всяко посещение на папските параклиси, използвайки бялото, предписан като богослужебен цвят, а червеният във всички останали случаи. Ако Папата нахлузвал шапчицата, това било знак, че не се изисква той да бъде придружаван от кардинали и дякони. Авиньонският период въвежда някои новости не само в папската литургия, с въвеждането на понятието "капела" , но и в папското облекло без да се отклоняваме от символиката на белия и червен цвят от предходния период. Това нововъведение касае и използването на късото наметало.

Новостите довеждат до ред промени като утвърждаването на важната литургийна роля на прелатите удитори на Ротата и до въвеждането на реформата за папската капела през 1968 г. , която е в съответствие с апостолическо писмо Domus Pontificalis на Павел VI - което и днес, въпреки промените ние познаваме.


Късото наметало, която е част от църковните одежди на папата, е отворено отпред и се затваря с копчета, покрива раменете, покрива част от гръдния кош и ръцете. Наметалото, такова, каквото го познаваме днес, не е особено старо, тъй като, както вече споменахме, традиционната одежда на папата е мантията и бялата тога. Бонани съобщава, че късото наметало "използвано от Папата”, се нарича римска риза (с тесни ръкави от бял ленен плат), скъсена в последствие," и добавя, че такава одежда не е била използвана в античността от папите, които освен бялата туника са носили и мантия.

Наметалото с качулка, чието използване започва във Франция, трябва да се смята като традиционната всекидневна одежда на папата, подобна на тази на кардиналите, както отбелязват Бонанни и Гаетано Морони в неговия Речник на църковно – историческата ерудиция (Венеция, 1857).

В посочения по-горе дневник пише също, че ако сезонът е топъл се оставя мантията и се използва върху расото само късото наметало с качулка, като Папата трябва да запази белия и червен цвят, които да свидетелстват за неговото достойнство. И при завръщането в Рим се запазва използването на расото и късото наметало с една малка качулката, запазвайки стария обичай, но без да се покрива главата.


Тази одежда с папския eпитрахил скоро ще стане традиционна дреха на Папата, наследявайки по този начин символичната стойност на червената мантия и бялото расо. Папските дрехи, които се ползвали при обикновените традиционни литургии са описани от монсеньор Ландучи (свещенник от седемнадесети век): "Два чифта червени обувки, едните от плат, а другите от кадифе, с бродиран златист кръст; един друг чифт бели обувки с подобен кръст; две къси бели роби и още две одежди разширени в краищата, препасани с червен копринен пояс, който се завързва със златисти панделки; къса пелерина с качулка, червена кадифяна шапчица, качулка и шапка от плат, друга от бяла дамаска, направени всички по един и същи начин (обшити с бели хермелинови кожички). През лятото и топлите сезони кожичките се махат, към тях се добавят две малки шапчици, едната от плат, а другата от коприна, които се слагат в зависимост от случая, когато се носи митрата или тройната корона."

От втората половина на 1400 все по-често започват да се използват късата пелерина с качулка и три четвъртитата роба, като знак на компетентност. Тази роба лека полека започва да замества мантията в някои тържествени церемонии. Може би най-тържественото действие след замяната на мантията с гореописаната роба е тържественото препускане с коне при влизането във владение на базиликата „Св. Спасител”. Всъщност, след възкачването на папа Лъв X през 1513 г., и установяването му в Латеранската базилика, папите престават да влизат с митра и папска мантия. Първият папа, който влиза в Латеранската базилика с късата пелерина и три четвъртитата роба е Климент VII, от фамилията на Медичите, през 1525 г. неговият наследник, Павел III, прави същото, а Св. Пий V добавя и къса копринена широка роба, след което ще бъде последван от следващите папи.


Освен това, използването на символиката на цветовете, трябва да отбележим, и в украсата на папския кон, преди да бъде въведено ползването на каретите за предвижване и пътуване. В действителност, те са яздили бял кон с червено покривало. Още по времето на Каролингите се въвеждат жестове, пълни със символики: новият император в императорските тържествени одежди, в знак на покорност, води папския кон за юздите на растояние равняващо се на една отстреляна стрела, както прави това Пипин ІІІ Къси със Стефан ІІ.


Гаетано Мороний и Джозеф Новес, както и други автори изтъкват, че дори когато папата отивал в параклисите "Благовещение", "Рождество Христово" "Св. Филип” и в „Санта Мария Маджоре", излизал с пелерина с качулка и с три четвъртита роба. Мороний добавя, че винаги носел върху четвъртитата роба пелерината с качулка, която можела да бъде от естествена коприна или вълна, в зависимост от обстоятелствата, пояса с панделки, добавяйки една по-къса копринена широка роба, при особени обстоятелства.

Най-накрая трябва да кажем и няколко думи за по-специфичната употреба на папската широка лента, т.н. стола. Папата я използва при появяването си пред обществото, но не задължително при богослужения. Тази лента е била дълга до под коляното и е била завързвана на гръдния кош с въженце под формата на панделка, с два кръста отстрани.” Тази лента е извезана с арабески, листа и цветя като от краищата висят дълги ресни. Бродирана е със златисти, бели и червени конци, в зависимост от това дали се използва бяла или червена пелерина, както е предвидено в ритуалите."


Използването на широката лента върху късата пелерина се свързва винаги с папския кръст, който се носи от апостоличния дякон – удитор в Ротата. Тези дрехи се ползват, когато папата излиза из града без да извършва богослужения, или когато пътува от един град в друг.

По "Osservatore Romano" Венета Ненкова