Монс.Самуил Джундрин – храбър свидетел на вярата и достоен наследник на епископ Босилков

На 19 март се навършват 12 години от трагичната кончина на Никополския епископ Самуил Джундрин, първият назначен епископ в Никополската епархия след мъченическата смърт на монс. Евгени Босилков. Дядо Самуил, както го наричаха вярващите в епархията, дочака да види обявяването за Блажен на своя епископ, но трагично загива само четири дена след него. Към скръбта на верните от Никополската епархия се присъединява и тогавашния папа Йоан Павел ІІ, лично ръкоположил епископ Джундрин във Ватикана, а ватиканският официоз „Осерваторе Романо” публикува специална статия за него, наричайки го „храбър свидетел на вярата”. Заради тази вяра и силна преданост към Папата и Католическата църква той е осъден на 12 години затвор, които излежава в лагерите в Белене и Стара Загора. Ръководи поверената му епархия почти 20 години, а вярващите ще го запомнят с неговото харизматично присъствие, непоколебима вяра, винаги смел и оптимист, въпреки многобройните трудности и предизвикателства пред които трябваше да посрещне.

За човека и духовника монс. Джундрин, припомня Росица Златева, наш кореспондент от Никополската епархия, пряк свидетел на духовното служение на монс. Джундрин:

*********
„Монс. Джундрин беше много обичан от верните от Никополска епархия. В своите пламенни проповеди, винаги споменаваше ужаса на комунистическите мъчения над католическите свещеници в лагерите на смъртта, нерядко дори със сълзи на очи. Верните винаги притихнали слушаха думите на монс. Джундрин. Понякога, слушайки го, ние неволно го сравнявахме с мъченика Евгений Босилков, устоял и останал верен на Църквата и на папата, въпреки страшните физически и психически мъчения. В нашите очи, монс.Самуил също беше мъченик. Дядо Самуил, както с обич го наричаха верните, владееше сърцата на повереният му народ и с пламенното поднасяне на Божието слово. Силната вяра, помогнала му да оцелее в мрачните комунистически затвори, струеше като огнен пламък от проповедите му. Той имаше силен и завладяващ глас. В своите проповеди влагаше цялото си сърце. Вестта за неговата трагична кончина, само 4 дена след обявяването на Епископ Евгений Босилков за Блажен на Католическата църква, потопи в скръб Никополската епархия. В броя си от 22 март 1998 г. „Осерваторе Романо” отбеляза неговата гибел със специална статия, придружена със снимка на монс. Джундрин от 1 юни 1992 г., на която е във Ватикана заедно с Папа Йоан-Павел II по време на “visita ad limina”. Статията беше озаглавена „Смъртта на един героичен и храбър свидетел на вярата”. В същия брой „Осерваторе Романо” помести под заглавието: „Болката и молитвата на Папата” и текста на съболезнователната телеграма на Папа Йоан-Павел II по повод смъртта на монс..Джундрин, изпратена до Апостолическия Екзарх Христо Пройков, Председател на Епископската междуритуална Конференция в България. Епископ Джунрдин е един от свещениците превели Католическа църква в България през страшните години на комунистически репресии. Техният духовен и жизнен път са призив към днешните вярващи да не ги забравят, защото тяхната пролята кръв беше залога за прекрасното настояще и бъдеще на Църквата ни! Сега монс.Самуил Джундрин е в Божиите селения и се моли от небето за нас. Нека всички ние се молим за него!”.

Още за героичното свидетелстване на вярата от монс.Джундрин и за неговия живот и качества свидетелства отец Койчо Димов, енорийски свещеник на енория „Св.Йосиф” с.Бърдарски геран:

*********
В моето духовно израстване и християнско възпитание има някои известни духовници, от нашето близко минало на Църквата, които всички са известни изповедници на вярата, confessores, и от тях изпъква личността на монс. Самуил Джундрин. На 19 март ще честваме 12 години от неговата трагична кончина. Запознанството ми с монс. Джундрин датира от 1992 г. в Русе, когато аз като студент в Свищов, ходех често в Русе да се срещна с него за духовни съвети, за изповеди и първото впечатление, което той изгради в мене, беше на един силен духовник, и което ме порази, беше нещо наистина изключително бе това, че той наистина носеше в душата си раните от страданията, от преследванията, на което е бил подложен. Както Възкръсналият Исус носеше на своето прославено, преобразено тяло раните, така и монс. Джундрин носеше в своята душа раните от това голямо страдание. Има едно голямо изкушение да скрием раните от преследването, да, но ние не сме философи стоици, а ние сме християни, които побеждаваме с любов, но все пак трябва да носим раните от това преследване, които са свидетелство за нашата вярност на Христос, на Църквата и на Папата. И това впечатление при монс. Джундрин беше много силно в мен. С какво друго ме впечатли: неговата изключителна благост, скромност, широко отвореното му сърце, способността да изслушва винаги, при всички обстоятелства, любезността, с която посрещаше всеки човек, особено мен. Дори и готовността да дава светите тайнства винаги. Той винаги намираше време за изповед и за светото причастие. Светата литургия, която отслужваше монс. Джундрин беше като едно огледало на страдащия Христос и на неговия „Alter Christus”, монс. Джундрин, защото винаги, на всяка литургия той проливаше своите сълзи, които бяха плодът на неговото голямо страдание. И това, което той наистина е споделял с мен, особено когато вече не беше епископ и живееше в с. Ореш, той ми е разказвал как когато е бил семинарист във Франция, когато се е подготвял почти 10 години много му е било болно, че не е можел да се върне в моята обичана България и затова всеки път, когато ни водеха на екскурзия в Алпите, всички семинаристи, тогава аз използвах тази възможност да напиша върху снега на Алпите „Да живее България”. И ето тази същата България, преобразена, друга, посреща монс. Джундрин веднага след неговото ръкополагане с преследване. Не му е позволено да се завърне в родно си село Генерал Николаево, днес град Раковски, където да отслужи първата си света литургия, да се срещне със своите близки, а му е заповядано да отиде във Френския колеж в Пловдив и от там да не се премества. Така че преследванията започват още от неговото завръщане в България. За последен път видях този голям изповедник на вярата през м.септември на 1997 г. в Пловдив при Източно-католическата Църква „Възнесение Господне” където той беше на почивка. И там както винаги го заварих в стаята с отворения часослов. Той се молеше и ме питаше какви новини му нося от Северната епархия, от Северна България и знам колко много се радваше, че са дошли сестри в Русе след оттеглянето на сестрите Бенедиктинки бяха дошли първите сестри Пасионистки в катедралата на Русе. Вечна ще остане в паметта ми този голям изповедник на вярата, този конфесорес, защото наистина ние като свещеници следваме неговия пример, специално аз следвам неговия пример и имам разбира се всеки ден връзка чрез молитвата с него и се моля Бог да го възнагради стократно и да му даде вечен покой и тази награда, за изключителната достойна служба, която той даде до края на своите дни и воден винаги от любов към Христос, към неговата Църква, към Папата и към всички нас, които се докоснахме до неговата изключителна духовност. Да почива в мир. Амин.

Епископ Самуил Серафимов Джундрин е роден в Генерал Николаево (днес град Раковски) на 27 април 1920 година. След четвърто отделение е изпратен да учи в Ямболската средна семинария, където е от 1931 до 1934 г. След завършването на гимназия Самуил Джундрин постъпва в Пловдивската семинария, където за времето от 1934 до 1939 г. се избистря неговото духовно призвание. През 1939 г. заминава за Франция и в продължение на една година се подготвя в новициата на отците августино-успенци в гр. Нозероа. От 1940 до 1944 г. учи философия и богословие. По здравословни причини продължава образованието си в Лион, където приема и свещеническото си ръкоположение на 4 юни 1944 г.

През 1947 г. се връща в България и започва да преподава в колежа „Свети Августин” в Пловдив. Там Самуил Джундрин остава до ликвидацията на колежа от "народната" власт през 1948 г. После заминава за Северна България, заедно с отец Асен Чонков. Епископ Евгений Босилков го назначава за енорист на селата Бърдарски геран и Брегаре. След осъждането на отец Асен Чонков, отец Самуил се връща в Пловдив. Подсъдим е на процеса срещу Католическата Църква през 1952 г. и е осъден на 12 години затвор. Присъдата си той излежава в лагерите в Белене и Стара Загора. Излиза от там през 1961 год. и заминава за Пловдив, но там не намира духовна работа. Благодарение на един бивш семинарист е настанен в село Калояново като помощник-енорийски свещеник. Там на 14 декември 1978 г. го заварва папското назначение за Епископ на Никополската епархия.

Ръкоположен е за епископ на 27 май 1979 г. в базиликата "Свети Петър" от папа Йоан Павел II, в съслужение с кардиналите Дурасами Симон и Едуардо Мартинес Сомало. 15 години вещо и грижовно управлява диоцеза. След това подава и оставка по здравословни причини през 1994 г. се отказва от епископската корона и се оттегля в заслужен отдих. Същата година заживява при своите събратя августино-успенци, после се връща в Никополската епархия в манастира в Ореш, а преди смъртта си - отново в Пловдив. Загива внезапно при трагични обстоятелства на 19 март 1998 г. Тленните му останки са погребани в родното Генерал Николаево. Всяка година на 19 март неговите събратя отците-августино-успенци в Пловдив отслужват възпоменателна литургия в негова памет. На тази дата задължително се възпоменава годишнината от неговата смърт и по време на светата литургия в Русенската Катедрала „Св.Павел от Кръста” всяка година.

dg/rv