Cоциални мрежи:

RSS:

Радио Ватикана

Гласът на Папата и Църквата в диалог със света

Език:

Папа Франциск \ Документи

Gaudete et Exsultate. Папата: всички сме призвани към светостта

Корицата на Апостолическото насърчение на папа Франциск Gaudete et Exsultate - RV

09/04/2018 13:54

Gaudete et Exsultate: това е заглавието на новото Апостолическо насърчение на папа Франциск, което бе публикувано днес, 9 април. Не става въпрос за „трактат“ за светостта, а призив за да отекне в съвременния свят призива за святост, към която всеки човек е призован.

Ние сме свети - пише папата - когато живеем Блаженствата: главен път, защото върви „срещу течението“ в сравнение с посоката на света. Всички ставаме свети, защото Църквата винаги е учила, че светостта е универсален призив и е осъществим от всеки, както показват многобройните светци до нас. Животът на светостта е тясно свързан с живота на милосърдието, „ключът към небето“. Ето защо, светец е онзи, който се затрогва и се притичва на помощ на бедните и изцелява раните. Светец е онзи, който избягва „спекулациите“ на старите, но винаги актуални ереси, и онзи, който освен останалото, в един „забързан и агресивен“ свят е способен да живее с радост и чувство за хумор.

Призив към святост, а не трактат

Именно духът на радостта е този, който папа Франциск избира да постави в началото на своето ново Апостолическо насърчение. Заглавието на новия папски документ Gaudete et Exsultate (Радвайте се и се веселете), припомня думите, които Исус отправя „към онези, които са преследвани или унижавани заради Него“. В петте глави и 44-те страници на документа, папата следва нишката на своята най-дълбока учителна власт: близостта на Църквата до „плътта на страдащия Исус“. 177-те параграфа – предупреждава папа Бергольо – „не са трактат за светостта с многобройни определения и разграничения, а начин да отекне още веднъж призива за святост, показвайки неговите рискове, предизвикателства и възможности“ (2)

Средната класа на светостта

Преди да покаже какво трябва да се прави, за да станем свети, в първата глава папа Франциск се спира на „призива за святост“ и уверява, че съществува един преференциален път за всеки един и няма смисъл да се обезкуражаваме, съзерцавайки моделите на святост, които изглеждат недостижими или търсейки да подражаваме на нещо, което не е било замислено за нас“ (11). „Светците, които вече са в присъствието на Бог, ни насърчават и ни придружават“ (4), подчертава папата, който прибавя: „светостта към която Бог призовава да укрепваме е тази на малките всекидневни жестове (16), неведнъж засвидетелствани от онези, които живеят близо до нас, средната класа на светостта“ (7).

Разумът като бог

Във втората глава, папата заклеймява онези, които определя като „двама изтънчени врагове на светостта“, които многократно са били обект на размисъл в проповедите му в религиозния дом „Санта Марта“ в Evangelii gaudium и в последния документ на Конгрегацията за доктрината на вярата Placuit Deo. Става въпрос за „гностицизма“ и „пелагианстсвото“, древни отклонения на християнската вяра, и въпреки това „тревожно актуални“ (35). Гностицизмът – отбелязва папа Бергольо – „е самовъзхвалата на един разум без Бог и без плът“. Според папата става въпрос за една „суетна повърхностност“ една „студена логика“, която претендира да „опитоми тайната на Бог и на неговата благодат“ и правейки така започва да предпочита „един Бог без Христос, един Христос без Църква, една Църква без народ“  (37-39).

Преклоници на волята

Неопелагианството според папа Франциск е друга грешка, породена от гностицизма. Тук обект на преклонение не е вече човешкия разум, а „личното усилие, една воля без смирение, която се чувства превъзхождаща другите, защото спазва определени норми или е предана на един определен католически стил“  (n. 49). „Обсебеността за закона или претенциозността за грижата за литургията, за доктрината и за престижа на Църквата“ за папа Франциск са някои от характерните черти на християните, изкушавани от тази завръщаща се ерес (57). Папата припомня, че е винаги божествената благодат тази, която „стои на способностите на разума и на силите на човешката воля (54). Понякога – констатира той – „усложняваме Евангелието и се превръщаме в роби на една схема“ (59).

Осем пътища за светостта

Освен всички „теории за това какво е светостта“, съществуват Блаженствата, които папа Франциск поставя в центъра на третата глава от насърчението. В нея той подчертава, че с това си слово Исус „пояснява много просто какво означава да бъдем свети“ (63). Папата се спира на всяко едно блаженство поотделно. От бедността на сърцето, което означава също аскетизъм на живот (70) до „реагирането със смирена кротост в един свят, който постоянно и навсякъде спори“ (74). От „смелостта“ да позволиш да бъдеш „пронизан“ от болката на другите и да си „състрадателен“ – докато светския човек пренебрегва и отвръща погледа си (75-76) – до „търсенето на справедливостта“, докато „престъпните групи на корупцията си разпределят тортата на живота ( 78-79). От това да „гледаш и действаш с милосърдие“, което означава до помагаш на другите и да прощаваш (81-82), до това „да опазиш сърцето си чисто от всичко онова, което омърсява любовта към Бог и ближния“ (86). И накрая, от „изграждането на мира и социалното приятелство с вътрешен мир, креативност, чувствителност и находчивост – съзнаващи за трудностите при изграждането на мостове между хората (88-89) – до приемането също на преследванията, защото днес на последователността към Блаженствата може да се гледа „лошо, с подозрение и с присмех и въпреки това, не може да очакваме, за да живеем Евангелието, всичко около нас да е благосклонно“ (91).

Великото правило на поведението

Едно от тези Блаженства – Блажени милосърдните – според папа Франциск съдържа „великото правило на поведението на християните“, онова описано от Матей в глава 25 за „Страшния съд“ . Тази страница – подчертава папата – „показва, че да бъдем свети означава да живеем Бог чрез любовта към последните“. За съжаление – отбелязва папа Бергольо – „съществуват идеологии, които осакатяват Евангелието. От една страна християни без връзка с Бог, които превръщат християнството в своеобразна неправителствена организация (100). От друга, онези, които „са недоверчиви към социалния ангажимент на другите, сякаш е нещо повърхностно, светско, комунистическо или популистко“ или го „ралативизират в името на една етика“. Тук папата подчертава, че „защитата за всяка човешка категория от слаби или беззащитни, трябва да бъде уверена и пламенна“ (101). Също приемането на мигрантите – което, отбелязва, някой католици смятат за по-малко важно от биоетиката – е задължение за всеки християнин, защото във всеки чужденец има Христос, и „не става въпрос за измислица на един папа или за временен делириум“ (103).

Характеристиките на светостта

Като припомня, че „да се наслаждаваш на живота“, както призовава „хедонистическото консуматорство“ е противоположно на желанието да се възхвалява Бог, което изисква да се посветиш на милосърдни дела (107-108), в четвърта глава папата изброява и се спира на „съществените характеристики“, за да се разбере стила на живот на светостта: снизхождение, търпение, кротост, радост и чувство за хумор, дързост и плам, пътя на светостта, като път живян в общение и постоянна молитва, стигаща до съзерцанието, но която не е „бягство от света“ (110-152).

Бдителна и разумна борба

И тъй като – продължава– „християнският живот е една постоянна борба срещу светския манталитет, който ни зашеметява и прави посредствени (159), папата завършва пета глава приканвайки към „борба“ срещу „Злото“, което не е „мит, а едно лично същество, което ни измъчва“ (160-161). Неговите клопки – посочва папата – трябва да бъдат възпрепятствани чрез „бдителността, използвайки мощните оръжия на молитвата, Тайнствата и живот, изтъкан от милосърдни дела (162). Важно е също – продължава папа Бергольо – „проникновението, особено в епоха, която предлага огромни възможности за действие и забавления – от пътешествията, до свободното време и прекомерната употреба на технологията – които не оставят празни пространства, в които да отекне гласът на Бог“. Франциск призовава за специални грижи към младите хора, които често – казва – са изложени на един постоянен „дзапинг“ в далечни от реалността виртуални светове (167). „Проникновението е нужно, не за да открием какво още можем да извлечем от този живот, а за да разберем как можем най-добре да вършим мисията, която ни е поверена чрез Кръщението“ (174).

svt/ rv

09/04/2018 13:54