Неопелагианството и неогностицизма противоречат на Христовото спасение

Конгрегацията за Доктрината на вярата публикува документ със заглавие Placuit Deo, предназначен за „епископите на Католическата църква за някои аспекти на християнското спасение“. Документът е подписан от монс. Луис Франсиско Ладария Ферер и монс. Джокомо Моранди, съответно префект и секретар на Конгрегацията.

Две тенденции на съвременния свят

 Целта на документа е да задълбочи учението за спасението в Христос във време на културни промени, които правят по-трудно, за днешния човек, разбирането на християнската блага вест, която „прогласява Исус като единствен Спасител на целия човек и цялото човечество“. По-специално се подчертават две съвременни тенденции: първата е „един индивидуализъм, съсредоточен върху самостоятелния субект“, чиято „реализация зависи единствено от неговите сили“, който вижда Христос като „модел, вдъхновяващ благородни действия“, а не като „Онзи, който преобразява човешкото състояние, приобщавайки ни към едно ново съществувание, помирено с Отца и помежду ни посредством Светия Дух“. Втората тенденция е насочена към едно „чисто вътрешно спасение, което вероятно предизвиква една силна лична убеденост или силно усещане за единение с Бог, но без да приема, изцелява и обновява нашите взаимоотношения с другите и със сътворения свят“. Перспектива, която не долавя смисъла на Въплъщението на Словото.

Пелагианство и гностицизъм

Папа Франциск  - се чете във ватиканския документ – често се позовава на тези две тенденции: става въпрос за „две отклонения, които в някои аспекти приличат на два древни ереси: пелагианството и гностицизма“. „Те са две древни грешни учения, които въпреки това са трайна опасност за погрешното разбиране на вярата, дори и в исторически различни контексти“. В нота, документът припомня основното учение на тези два ереси: „Според пелагианската ерес - породила се през V век от монах на име Палагиус - човек, за да изпълнява Божиите заповеди и да бъде спасен, се нуждае от благодатта само като външна помощ на личната свобода, а не като изцеление и радикално регенериране на свободата, без предварителни заслуги, за да може той да върши добро и да достигне до вечния живот“. Гностичното движение, родило се през I и II век, познава форми много различни помежду им. В общи линии гностиците са вярвали, че спасението се получава чрез езотеричното и гностично познание. Това познание открива на гностика неговата истинска същност, т.е. искра на божествения Дух, която обитава в него и която трябва да бъде освободена от тялото, чуждо на неговата истинска хуманност. Само по този начин гностикът се завръща към своето първоначално състояние в Бог, от което се е отдалечил по причина на едно изначално падение.

Неопелагианството според папа Франциск

Ватиканският документ се позовава, без да го цитира изцяло, на словото на папа Франциск във Флоренция към участниците в V Национален конгрес на Църквата в Италия, 10 ноември 2015. Слово, което трябва да припомним в този контекст.

Франциск представя тези две тенденции като изкушения в лоното на църквата. Първото изкушение за него е пелагианството, което – каза тогава той – „ води до там да имаме доверие в структурите, в организациите, в перфектните планове, макар и абстрактни. Често ни води до там да възприемаме един стил на контрол, на твърдост, на нормативност. Нормата е тази, която дава на пелагианеца сигурността да се чувства по-висш, сигурността, че е с правилната насоченост. Той черпи силата си от това, а не от лекотата на диханието на Духа. Изправени пред болестите или пред проблемите на Църквата, е безполезно да търсим решенията в консерватизми и фундаментализми, в реставриране на вече преодолени поведения и форми, които не са в състояние да бъдат значими дори и от културна гледна точка. Християнската доктрина не е затворена система, неспособна да генерира въпроси, съмнения, питания, но напротив – тя е жива, в състояние е да се тревожи, в състояние е да се вълнува. Тя има лице, което не е сурово, има тяло, което се движи и развива, има нежна плът: християнското учение се казва Исус Христос.
Следователно, реформата на Църквата – а Църквата е semper reformanda – е несъвместима с пелагианството. Тя не се изчерпва с поредния план за промяна на структурите. Напротив, тя означава да се свържем и вкореним в Христос, като допуснем да бъдем водени от Духа. Тогава всичко ще бъде възможно – с гений и креативност.

Неогностицизма в папското слово

Второто изкушение посочено от папа Франциск във Флоренция е „гностицизма“. „То води до упование в логическия и здрав разум, който обаче губи от погледа си нежността на братската плът. Чарът на гностицизма се състои в „една затворена в субективизма вяра, чийто единствен интерес е насочен към определено изживяване или серия от съждения и познания, които смята, че могат да утешават и просвещават, но които в крайна сметка оставят субекта затворен в неговите собствени мисли и чувства“ (Evangelii gaudium, 94). Гностицизмът не може да надскочи себе си. Разликата между християнската трансцедентност и различните форми на гностическа духовност се състои в тайната на въплъщението. Ако не практикуваш Словото, ако не го привеждаш в реалността, рискуваш да строиш върху пясък, да останеш на нивото на чистата идея и всичко това да се изроди в интимизми, които не дават плод, които правят стерилна динамиката на Словото.

Спасителното посредничество на Църквата

Връщайки се на текста на ватиканския документ се изтъква, че „както неопелагианския индивидуализъм, така и неогностичното пренебрежение на тялото помрачават изповядването на вярата в Христос, единствен и универсален Спасител“ и „противоречат на сакраменталния промисъл чрез който Бог пожела да спаси човека“. Ето защо, „мястото, където получаваме спасението, донесено от Исус е Църквата“. Това означава, че „спасителното посредничество на Църквата е съществена помощ за преодоляването на всяка редукционистка тенденция“. Спасението „не се постига единствено със собствените сили, както иска неопелагианството, а чрез взаимоотношения, които се раждат от въплътения Син Божий и, които формират общението на Църквата“. Освен това, противно на неогностичната визия за едно чисто вътрешно спасение, „Църквата е една видима общност: в нея докосваме тялото на Исус, по-специален начин в най-бедните и страдащи братя, чрез духовните и телесни милосърдни дела“.

Мисия и диалог

„Съзнанието за пълнотата на живота в която ни въвежда Исус Спасител – изтъква документът – подтиква християните към мисия, за да възвестят на всички хора радостта и светлината на Евангелието. В тези усилия те са също готови да установят един искрен и конструктивен диалог с вярващите от другите религии, с упованието, че Бог въвежда към спасението в Христос всички хора с добра воля, в чието сърце невидимо действа благодатта. Докато се посвещава с всичките си сили на евангелизацията, Църквата продължава да призовава идването на Спасителя, защото – както казва свети Павел на римляните – „в надеждата бидохме спасени. Ето защо – завършва ватиканският документ – цялостното спасение, на душата и тялото, е крайната съдба към която Бог призовава всички хора“.

svt/ rv