В памет на Маруся Калимерова

Отиде си една незабравима българка - художничката Маруся Калимерова, чието име фигурира  в енциклопедията на "Художниците на 20 век" наред с Роден, Сезан, Тулуз Лотрек, Пикасо, Паскин...Българското съвременно изкуство изгуби още едно ценно име, което остава живо в съзнанието на всички, които я познаваха.

През последните три десетилетия възпитаницата на проф. Марин Върбанов - Маруся Калимерова успя да достигне там, където много артисти биха желали да достигнат. Имената на Маруся и сестра ѝ Таня се появяваха на най-престижните афиши в Европа и най-вече в италианската столица. От години сестри Калимерови се смятат за „културните посланички на България в Италия”. Безуморно, с много ентусиазъм и нестихваща енергия Таня и Маруся не спираха да представят българското изкуство във Вечния град. Незабравими са техните изложби в базиликата „Св. Климент” в Рим, в замъка „Свети Ангел” посторен върху мавзолея на император Адриян, в Ara Pacis (Олтара на мира, построен по времето на Октавиан Август), споменавайки само една малка част от многобройните им изяви.

От 80-те години до днес сестри Калимерови разкриват един невероятен свят изграден от цветни нишки и тъкани, които оживяват в сътворените от тях гоблени, инсталации и уникати.

Маруся казваше, че е тъкачка на сънища, килими и приказки: „Ние като жени продължаваме това, което е в кръвта на всяка от нас. Но е особено характерно за българката. Българката, изразявала по най- откровения начин чувствата си в знаците, които разчитаме - в песните, които е пяла, в хляба, който е месила, в килимите, които е шарила."

Творбите на Маруся са изградена от една деликатна хармония от фибри, предизвикващи емоции изпълнени с топлина и живот. В нейните пана са заплетени стотици метри нишки, които вплетени в един невероятен тандем, пресъздават онзи синтез от майсторство, история и чувства, които само едно истинско изкуство може да пресъздаде.

Да кажеш Маруся или Таня, това означава да говорим за едно и също нещо. След дълго боледуване Маруся пое към своя нов дом, оставяйки Таня напълно сама с нишките от  коприна и вълна.. Всички, които бяха нейни приятели изгубиха онзи „Огън на надеждата”, който Маруся успяваше да разпали. Загасна светлината, с която нашата голяма художничка осветяваше всичко около себе си.

Почивай в мир, мила Маруся...ще пазим винаги в сърцата си нишката, която заплете и ни привърза към себе си.

 Венета Ненкова

Поклонението ще се извърши на 28 ноември в римската болница Сан Камило от 12.00ч., а заупокойната литургия ще бъде отслужена от 16.00ч. в църквата „“Regina Pacis”, намираща се на площад Розолино Пило, в римския квартал Монтеверде.

Вечен мир и дай Господи и вечна светлина да я озари. Нека почива в мир.

Нека си припомним гласа на Маруся в интервю за Радио Ватикана в което говори за себе си и своето творчество, вижданията за изкуството и  българската идентичност. Интервюто можете да чуете на звуковия файл:

Да изразиш безкрайното с езика на текстила - среща с Мари Драганов

22 август 2008, Рим

Езикът и възможностите на текстила са необятни и с тях може да се изразят дори нематериални неща, а формата и съчетанието на цветовете да възвръщат нарушената хармония вън и вътре в човека. Текстилът като предизвикателство в живота, но и начин на живот, извор на вдъхновение и школа на духа. Това е визитната картичка на Маруся Калимерова, позната в изкуството с името Мари Драганов. Свободата, оригиналността и дръзките идеи наследява от своя учител Марин Върбанов, считан за един от бащите на модерния художествен текстил и основател на епичната епоха на soft sculture, за жалост починал през 1989г. в разцвета на силите си. Повод за срещата ни с Маруся бе петото издание на  „Изложба без граници  - 5”  представено на ул.”Шипка”, 6 в София (4 - 29 юли), която е годишна изложба на секция „Текстил” започнала през 1995г. Изложбата е организирана от Съюза на Българските художници и съответно от няколко човека, които активно работят в секция Текстил, между които Маруся Калимерова, дългогодишен председател на секцията. С началото на изложбата започва и нейния проект „Без граници” с намерението да събере заедно различни поколения и повече автори, които се изразяват с различни материали. С тази изложба приключи и нейния цикъл „Стълба към небето”, започнал от 1996г. и включващ три текстилни инсталации, като най-голямата е с размери 320м на 1.20м. Цикълът е също така част от пътуващата изложба „Вдъхновение от земята на Орфей”, стартирала на 2 септември 2005г. в Рим, където Маруся Калимерова излага голямата инсталация в монументалния комплекс „Сан Микеле а Рипа” и в Министерството на културните ценности на Италия. Инсталацията от конци на Маруся, която се вие от пода към тавана през трите етажа на сградата, е безспорният "гвоздей" на изложбата. Предвижда се инсталацията да бъде показана през следващите пет години във всички големи европейски столици.

Какво беше характерното в това пето издание на българските текстилци?

„Тази година имахме удоволствието с бижутерия, метал и кожи да направим една съвместна изложба, тъй като всяка една година на тази поредица канихме колеги от различни специалности – керамика, дърворезба и се получаваше един много интересен синтез между изкуствата. В изложбата взеха участие над 40 автора, включително и бакалаврите от Художествената академия, тъй като тази връзка от много години продължаваме да я поддържаме жива. Една приемственост между художествените поколения още от първия курс на проф. Марин Върбанов до сегашните студенти. Текстилът в днешния ден се развива много динамично и за щастие художниците от секция текстил винаги са били много години преди останалите. Може би така сме възпитани от нашия професор Марин Върбанов да търсим и откриваме нови материали и нови форми. В днешно време,  за да може да бъде жива една творба, тя трябва да се изразява преди всичко с избора на материала. На тази изложба можеха да се видят невероятни материали, които в първия момент човек не може и да си представи че съществуват като съчетание и като изпълнение на една художествена творба: от хартия, вълна и сизал до кожата, дървото и метала.

Текстилът, като специалност в Художествената академия, съществува от 1959г. благодарение на световноизвестният български текстилец Марин Върбанов. Какво е мястото на текстила сред другите т.н. класически жанрове в изкуството?

Спецификата на обучението и на школата на Марин Върбанов се състои в това, че текстила никога не е имитирал живописта, макар че борави с цвета; никога не е имитирал графиката, макар че има рисунката, която е много важна за създаването една текстилна творба. Текстилците винаги са търсили истинския изказ и език на текстила, чрез неговите изразни средства без да имитира останалите изкуства.

Тоест, изложбата носи знака на школата на Марин Върбанов…

Да, но това се отнася не само за неговите студенти, а и за новото поколение творци, идващи от Академията. Там все още е запазен духа и идеите на Марин Върбанов и в много от студентите се вижда този чист език и начин на изказ, което не е копиране на другите изкуства.

На тази изложба ти представи и последната си творба от цикъла „Стълба към небето”. От къде тръгна идеята за този цикъл и какво вложи в него?

Идеята е в конкретното пространство да се изрази приказната стълба, по която се изкачва вечно търсещия човешки дух. Стремежът бе, освобождавайки емоцията си, да стане едно цяло с творбата. Търсенето бе контрастът между твърдостта на дървото и мекотата на нишката и нежността, която го обвива, събуждайки дълбоко кодирани в съзнанието митологични сънища. За мен беше много важно в един момент да си дам една ясна представа докъде съм стигнала в това преосмисляне и в този емоционален път който съм извървяла, защото в текстила всичко е възможно да бъде изказано, дори и най-смелата и най-невероятната идея. И много ми се искаше да видя дали мога да се докосна до пространството и направя една много истинска и динамична връзка с него, а в същото време работата да стои елегантно и има ясно послание към зрителя.

А кое е посланието на цикъла?

 „Стълба към небето” е многопланова работа, направена от сизал и коприна с едно въздушно търсене да „изчезнат” границите, когато работата виси във въздуха. Другата работа, която е посветена на Марин Върбанов е в червено и синьо и носи идеята да покажа емоционално моята почит към моя професор и учител, чрез езика на текстила. Вдъхновението дойде от българската пластична традиция и една от целите  е популяризирането на българската текстилна школа.

Ти си участвала в много изложби по света, как се приема текстила, като изкуство и специално нашата българска школа?

Нашата школа е категорично различна от останалите. Общото е че тя носи всичките идеи на Европа след Втората световна война, като например Франция, Белгия и Италия, но нашата чувствителност е  различна и веднага  се усеща  от публиката.

Защо реши да се посветиш на текстила, въпреки че е едно трудоемко изкуство със специфични изразни възможности за разлика от другите изкуства?

Необятни са възможностите на текстила: както може да бъде твърд и да бъде почти конструктивен, когато работиш с козина, така може да постигне една изключителна ефирност. Но тази трудоемкост може би е в моето ДНК, защото четири поколения преди мен са текстилци и не случайно моята сестра Таня през последните 12 години изцяло се изразява с текстила много повече, отколкото с оперното пеене. Явно, това  е много по-силно от самите нас и може би затова не се съпротивляваме.

А какво е посланието на твоите текстилни творби  към съвременната публика?

Във всяка една къща има една необходимост, освен картината, да има и нещо, дори и текстил, което да прави необикновен този дом и той да бъде ужасно различен от  всички останали. Тази архитектура, която в момента ни заобикаля и която е доста агресивна и недобре звучаща в нашите градове, нарушава хармонията. Това ме накара да потърся, чрез моите творби, хармонията във формата и цвета и поставена в някой дом, тази моя работа да носи красота, емоция и хармония.

Колко време изисква  една текстилна творба?

Първата „Стълба към небето” ми отне почти една година, защото накрая се оказа че исках да рисувам със сизалената нишка и трябваше да вдяна няколко влакна в една игла и с тях да направя рисунката, което отнема наистина много време. Но това не е чак толкова голям период за една творба, защото третата инсталация от този цикъл е с обем 320 м. и се намира в Италия, а има и още стотина с по-малки размери в България. От 1995г. до сега времето неусетно измина, но се получи нещо много интересно, защото този цикъл дава  много възможности и идеи.

Безспорно, за текстила е нужно огромно търпение. Откъде черпиш сили и вдъхновение?

Когато докоснеш нишката, сякаш света, който те бомбардира с агресия изчезва и като че ли материала ти дава сили и ти намираш търпението вътре в себе си. Разбираш че го притежаваш, но докато не се докоснеш до нишката не може да го разбереш и не може дори да си помислиш, че си толкова търпелив и че притежаваш тази сила. Ако някой ми беше казал, че 12 години ще работя на тази тема, аз просто нямаше да повярвам, защото никога не съм си мислила, че имам това търпение. Когато хванеш четката и направиш една рисунка тя  става пред очите ти, на мига. Това е другото очарование, то е магическо, защото си запечатал мига в тази рисунка. Но докато работиш нещо, което е  вече 12 години, без да си имал ясна идея, няма начин да продължиш 12 години, просто е невъзможно. Няма никакви сили на света, които да те задържат в тази работа.

Какви теми те вълнуват и които искаш да предадеш чрез изкуството на нишката?

Пак тези вечни теми, защото наистина вярата която човек носи в себе си, преживявайки трудни моменти, успява да я съхрани жива и чиста. Само това е достатъчно да ти даде сили и да те направи добър в посланието ти за тази  любов с която искаш да докоснеш човека, чрез твоите работи. Защото ние сме възпитани с тези християнски традиции предавани от поколение на поколение и наш дълг е да ги съхраним и предадем на другите.

Ти имаш и една огромна инсталация посветена на Йоан Павел ІІ, какво те накара да я направиш?

Той ме впечатли още с неговото появяване, после прочетох неговите стихове, после започнах все повече да следя неговия път и неговите послания. Не съм католичка, християнка съм, но той ме грабна с това че разчупване на бариерите между хората и наистина разнасяше тази любов. Не мога да си представя, че той не продължава да ни помага, където и да се намира сега. Вярвам, че това хубаво пламъче, което запали у децата, младежите и хората, дори и у не католиците, е живо и ще продължава да пламти.

А душата може ли да бъде изразена посредством средствата на текстилното изкуство?

Мисля, че там някъде, в отделните елементи на „Стълба към небето”, може би точно там е душата. И тя непрекъснато се изкачва. Не знам точно накъде, но сигурно някъде към светлината и някъде където е много красиво и е много истинско, с много любов и вяра в тези пространства.

Да слезем на земята. България се променя. Какво би казала на българите, както и на тези в чужбина,  относно българската идентичност?

Бих им казала, все повече и повече да се връщат към корените си и не забравят че са българи, където и да се намират по света. Защото отивайки в друга страна и докосвайки се до една друга култура,  те носят душевността на  нашия народ, която е много красива, и само това може да ги идентифициа с останалия свят и да ги срещне и им помогне да разберат останалите култури и се докоснат до тях.

Ако трябва да направиш един гоблен на съвременна България, какви цветове ще избереш?

Ще започна от слънцето, защото може би Тангра продължава да живее у всеки един българин и само не трябва да забравя това. След това ще добавя красивото зелено на нашите гори, които много ми се иска да останат живи е не бъдат изсечени. После, прекрасното синьо небе, което го има само в България и Италия. Вече имах една творба на тема „Бъдещето на света” и там работих много със златно и синьо и си мисля, че тази чистота на цвета и на усещането за принадлежност към един народ  може да те накара да се чувстваш добре, където и да се намираш по света и си останеш българин.

Имаш зад гърба си почти 25 години творческа кариера, за какво мечтаеш сега?

Мечтая си да покажа по всички кътчета на света моите работи. В Европа вече съм успяла, но в Америка още не съм  придружавала творбите си. Преди няколко дни разбрах, че една моя творба заминава за Ирландия. Това означава, че едно малко пространство от България ще бъде видяно от други хора в друга страна. Това ме прави щастлива.

Maруся Калимерова, творчески път

Мария Калимерова, в изкуството Мари Драганов, е родена в София през 1953 г. Завършва Софийската художествена академия през 1984 г. в класа на прочутия в цял свят творец проф. Марин Върбанов, основател на текстилни школи в София, Пекин и Париж. Маруся е една от най-значителните текстилки у нас. Почетен член в Списъка на италианските художници и скулптори, на Международната група по текстил „ARELIS“ – Париж, на германската група „Artemision e V, Gorlitz.“, на „Жените в текстилното изкуство“ в Маями (Флорида), на Папската академия „Тиберина“. От 1984 г. прави самостоятелни изложби по цял свят, участва и в значими общи изложби. През 1989г. участва за първи път на Есенния салон в Париж Grande Palais с такъв успех, че веднага бива приета за постоянен член на престижната институция. В Италия дебютира през 1990г. в средновековен замък в Аквила. Участва в биеналето в Бове – Франция, в престижната галерия на Federal Reserve Bank of Boston. От 1999г.  е ръководител на секция Текстил към Съюза на българските художници. Нейни творби се намират в национални и международни галерии, министерства, банки, частни и публични колекции в различни страни: Австрия, Белгия, България, Франция, Гърция, Япония, Германия, Италия, Великобритания, Кувейт, САЩ. Вестниците, радиото, телевизията на страните, оказали гостоприемство на нейните изложби, проследяват с интерес творческото й развитие. Името й на специфичен творец е включено в учебници, каталози, енциклопедии и гидове за съвременно изкуство.

Разговора проведе Димитър Ганчев