Папа Франциск: Словото Божие е семе, даващо изобилен плод

„Какво е Словото Божие? То не е нито клетка, нито капан, а семенце, което може да донесе изобилен плод при условие, че го приемем“. Това посочи папа Франциск в краткото си размишление на молитва „Ангел Господен“ в горещия неделен ден. Папа Франциск коментира евангелският откъс за ХV неделя през годината, разказващ притчата за сеяча.

В началото на размишлението си папата припомни, че когато Исус говори на народа или на учениците си използва един прост език, служейки си също с „образи, взаимствани от всекидневния живот, за да може да бъде разбран по-лесно от всички“:

„Затова всички Го слушат с желание и оценяват неговото послание, коeто докосва сърцето им; неговият език не е сложен за разбиране, като този използван от законниците по онова време, който не бе разбираем и пълен със строгост, отдалечаваща хората. С езика, който използва, Исус помага на всички да разберат тайната на Царството Божие и не е едно сложно богословие“.

Сеячът от притчата – поясни папата – е Исус, който с този образ „се представя, като някой, който не се налага, а се предлага; не ни превлича, завоювайки ни, а дарявайки се, разпространявайки с търпение и щедрост своето Слово, което не е клетка или капан, а семенце, което може да донесе изобилен плод, ако ние го приемем“. Исус – изтъкна папа Франциск – прави един своеобразен „духовен рентген“ на нашето сърце, което е почвата върху, която пада семето на Словото:

„Нашето сърце, като една почва, може да бъде добро и тогава Словото дава плод, и то изобилен, но може да бъде и като камениста и непромокаема почва. Това се случва, когато слушаме Словото, но то отскача от нас, както на един път“.

Но между добрата почва и пътя има два междинни терена. Първият е каменист: тук семето покълва, но не може да пусне дълбоки корени:

„Така е и с посредственото сърце, което приема Господ, иска да се моли, да обича, да свидетелства, но не е постоянно, уморява се и не може да „полети“. Това е сърце без „плътност“, където камъните на леността преобладават над добрата почва, където любовта е непостоянна и мимолетна. Но, онзи, който приема Господ само, когато му е удобно, не носи плод“.

Съществува също трънливата почва, пълна с бодливи храсти, които задушават добрите растения. Тръните – казва Исус – са „терзанията на света и съблазните на богатствата“:

„Тръните са пороците, които са в постоянна борба с Бог и задушават присъствието Му: преди всичко това са идолите на светското богатство, алчният себичен живот, за да се притежава повече и да се има по-голяма власт. Ако подхранваме тези тръни, задушаваме присъствието на Бог в нас. Всеки един от нас може да разпознае своите малки или големи тръни, пороците, които обитават в сърцето, онези малко или много вкоренени трънливи храсти, които не се харесват на Бог и ни възпрепятстват да имаме чисто сърце. Трябва да ги изтръгнем, защото в противен случай Словото не ще донесе плод“.

Исус – посочи папата – „ни призовава да се вгледаме дълбоко в нас: да благодарим за нашата добра почва и да работим върху почвите, които все още не са облагородени“.

„Нека намерим смелостта да облагородим добре почвата, да облагородим добре нашето сърце, представяйки пред Господ в Изповедта и в молитвата нашите камъни и нашите тръни. По този начин, Исус, добрият сеяч, ще бъде щастлив да пречисти нашето сърце, премахвайки камъните и тръните, които задушават неговото Слово“.

След Богородичната молитва, в деня в който Църквата отбеляза празника на Дева Мария Кармилска папата издигна молитва към Мария, „пример за подражание как да приемем и приложим на практика Словото Божия“ да ни помогна „да пречистим сърцето си и да пазим в него присъствието на Господ“. Папата поздрави всички кармелитски монаси и монахини, пожелавайки им да „продължават решително по пътя на съзерцанието“.

Празникът на Дева Мария Кармилска възпоменава Богородичното явление на 16 юли 1251 пред Саймън Сток, тогавашен генерален настоятел на Кармелитанския орден. Докато се моли за своите събратя той получава специален „нарамник“ и откровението за многобройни благодати свързани с набожността към него.

svt/ rv