Кръстният път на Колизеума: любовта е по-силна от злото

Мъже, жени, деца насилени, унижени, измъчвани, убивани, под всички небеса и във всяко време от историята. Земите на бедността или на войната. Разкъсаните семейства. Затворниците, викащи от затворите към Бог. Мигрантите натоварени на препълнените шлепове. Прикованите на легло, злоупотребени и агонизиращи тела. Осъдените на смърт. Безумието на мъчителите и на онези, които ги командват. Цялото зло в света е събрано в 14.те размишления за традиционния Кръстен път на римския Колизеум на Велики петък с папата, с автор френската библеистка Ан-Мари Пелетие. Текстът на размишленията на френската богословка бе публикуван във ватиканския официоз „Осерваторе Романо“ и бе издаден в малка книжка от Ватиканската издателска къща. В размишленията си Пелетие се спира на пътя на Христос към Голгота, като всяка спирка е белязана от драмите на съвременния свят; всяка стъпка е придружена от „ужасното шествие на страданията, които човека причинява на друг човек“.

„Днес кръста прекосява пътя“, започва Пелетие. Но в края на този път е спасението. „На Голота, срещу всички привидности, е въпрос на живот. На благодат. На мир. Не става въпрос за царството на злото, което ние познаваме твърде добре, а за победата на любовта“. „И именно под същия този кръст, става въпрос за нашия свят, с всички негови падения и болки, с неговите апели и безредици, всичко онова, което вика към Бог, днес, от земите на мизерията или на войната, в разпокъсаните семейства, в затворите, в препълнените мигрантски шлепове… Колко много сълзи, колко мизерия има в чашата, която Синът трябва да изпие за нас – посочва богословката. Колко много сълзи, колко мизерия, които не се губят в океана на времето, а са събрани от Него, за да бъдат превърнати в тайната на една любов, в която злото е погълнато“.

„По каменистият път към Голгота, Исус не носи кръста като трофей! Той по нищо не прилича на героите от нашите фантазии, които триумфиращи побеждават своите врагове“, се чете в петата спирка на Кръстния път. „Исус върви, стъпка по стъпка; тялото е все по-тежко и все по-бавно. Усеща плътта си осквернена от дървото на мъчението, краката все по-слаби под тежестта му“. „От поколение на поколение Църквата размишлява над този път, белязан от спъвания и падания. Исус пада, изправя се, пада отново, на продължава отново изтощен своя път, вероятно под ударите на придружаващите Го стражи, защото така са третирани, малтретирани, осъдените в този свят“, подчертава авторката.

Онзи, който извърши чудеса над мъртви и хроми, днес „е потънал в пръста. Той е готов да слезе до нас, и още по-ниско ако е нужно, така че никой да не се загуби в низините на своята мизерия. Не съществува падане, което може да ни откъсне от твоето милосърдие; няма загуба, няма толкава дълбока бездна, за да не можеш да откриеш, онзи, който се е изгубил“, посочва френската учена. Пелетие цитира думите на немския лютерански богослов Бонхофер, произнесени няколко месеца, преди да бъде убит в нацистки концентрационен лагер: „Само един слаб Бог може да ни спаси“. Бонхофер „изпитвайки докрай силата на злото, съумя да обобщи в тази проста и зашеметяваща истина, християнското верую“, коментира богословката.

В размишленията се припомнят и седемте алжирски монаси траписти убити в Тибирине през 1996. „Исус Христос дойде, за да сподели с нас своя живот, но се озова в нашите ръце, в територия на смърт и насилие: онова насилие, което ни оставя в недоумение в съвременния свят; същото насилие, което е проникнало във всеки един от нас. Знаеха го добре монасите траписти, убити в Тибирине, които на молитвата „Обезоръжи ги!“, прибавяха молитвата „Обезоръжи ни!“. Бе необходимо нежността на Бог да посети нашия ад, бе единствения начин, за да ни освободи от злото, така че смъртта да отстъпи  и да бъде сломена, като враг, който намери по-силен от него и изчезва в нищото“, пише Ан-Мари Пелетие в деветата спирка на Кръстния път.

В оставащите спирки отекват „риданието и сълзите, които Исус поверява на Ерусалимските жени“. Сълзи, които „не са чужди за този свят и слизат тихо по лицата на жените. По-често още, вероятно, по невидим начин, в тяхното сърце, като кървавите сълзи за които говори Катерина Сиенска. Това са същите сълзи  „на тероризираните деца, на ранените на бойните полета, викащи името на една майка, самотните сълзи на болните и малолетните на ръба на неизвестното. Сълзи на отчаяние, които се стичат по лицето на този свят, който бе сътворен, в първия ден, с радостни сълзи, в съвместното ликуване на мъжа и жената“.

В този океан от сълзи, Ан-Мари Пелетие припомня фигурата на Ети Хилесум „една силна израелска жена, останала гордо изправена в бурята на нацистките преследвания, която защитава докрай добротата на живота“. Като припомня нейния пример, Ан-Мари се моли: „Боже, научи ни, в щастливите дни, да не презираме сълзите на бедните, които викат към Теб и, които искат помощ от нас. Научи ни, да не преминаваме безразлични покрай тях. Научи ни, да имаме смелостта да плачем заедно с тях“.

Молитвата става още по-силна в осмата спирка на Кръстния път: „Господи, Боже наш, пред твоите очи поставяме огромното множество от хора, подложени на изтезания, ужасяващото войнство от малтретирани тела, треперещи от страх при приближаването на изстрелите, агонизиращи в мизерните гета. Умоляваме Те, приеми техните стенания“.

„Злото ни оставя без глас и без помощ“, изглежда сякаш издига високо своя вик френската богословка. „Но Ти, знаеш това, което ние не знаем. Знаеш да намериш изхода в хаоса и мрака на злото. Знаеш как да заблести, още в Страданието на твоя възлюбен Син, живота на възкресението. Увеличи в нас вярата! Представяме ти днес безумието на мъчителите и на онзи, който те командва. Това безумие също ни оставя без думи… Остава ни само да се молим и да просим със сълзи с думите на молитвата, на която Ти ни научи: „Избави ни от злото!“.

svt/ rv