През февруари папата се моли за грижата към Творението и междурелигиозния диалог в Азия

Общи молитвени намерения

"За да се грижим по-добре за творението – свободно дарения ни дар – като го съхраняваме и защитаваме за бъдещите поколения". Така е формулирано общото молитвено намерение на Папа Франциск за месец февруари. В него той ни призовава да бъдем отговорни потребители на благата дарявани ни от земята, за да можем да оставим на идните поколения обитаема и чиста планета. Утилитаризмът и печалбата трябва да отстъпят място на взаимната солидарност между поколенията. Светият Отец подчертава също, че грижата за околната среда не е независим въпрос, а част от една обща визия за света, за насоката в която върви, значението и ценностите му, пораждащи въпроси за смисъла и значението на нашето съществуване.

******

1. “Laudato si’, mi’ Signore”, “Хвала Тебе, мой Господи". С думите от тази красива песен, свети Франциск от Асизи ни напомня, че нашият общ дом е като сестра, с която споделяме живота си и като красива майка, която отваря обятията си, за да ни прегърне. "Хвала Тебе, мой Господи, чрез нашата сестра, Майка Земя, която ни поддържа и ни управлява, и която ражда различни плодове и пъстри цветя и треви”.

2. Тази сестра сега вика към нас заради вредите, които и причиняваме чрез нашата безотговорна употреба и злоупотреба на благата, с които Бог я дари. Ние започнахме да смятаме че сме нейни господари, които имат право да я ограбват на воля. Насилието, което съществува в човешкото сърце, ранено от греха, също се отразява в болестните симптоми проявяващи се в почвата, във водата, във въздуха и във всички форми на живот. И така, сред най-изоставените и малтретирани от нашите бедни е нашата потисната и опустошена земя; тя "стене и се мъчи" (Рим 8, 22). Забравили сме, че самите ние сме пръст от земята (вж  Бит 2, 7); нашите тела са съставени от нейните елементи, дишаме въздуха ѝ и  получаваме живот и свежест от водите ѝ.

67. Ние не сме Бог. Земята бе тук преди нас и ни бе дарена. Това ни позволява да отговорим на обвинението срещу юдейско-християнската мисъл: твърди се, че въз основа на разказа от книгата Битие, приканващ за "господството" над земята (срв. Бит 1, 28), се насърчава необуздана експлоатация на природата и обрисува човека, като властен и разрушител. Това, според разбирането на Църквата, е неправилно тълкуване на Библията. Макар че ние, християните, не винаги сме тълкували правилно Писанията, днес трябва категорично да отхвърлим идеята според която, тъй като сме създадени по Божия образ и ни е дадено господство над земята можем се заключим, че имаме абсолютна власт над другите същества. Библейските текстове следва да се четат в техния контекст, с подходяща херменевтика и да не забравяме, че те ни приканват да "обработваме и да пазим" градината на света (вж Бит 2,15). "Да обработваме" означава да култивираме, разораваме и работим, докато "да пазим" означава грижа, защитата, надзор и закрила. Това предполага отношения на взаимна отговорност между човека и природата. Всяка общност може да взима от щедростта на земята това от което се нуждае за съществуването си, но също така има задължението да защитава земята и да подсигури нейното плодородие за идните поколения. "Господня е земята" (Пс 24, 1); на Него принадлежи "земята и всичко, що е на нея" (Втор 10, 14). По този начин Бог отхвърля всяка претенция за абсолютно притежание: "Земята не бива да се продава завинаги, защото земята е Моя: вие сте Ми пришълци и преселници" (Лев 25, 23).

159. Идеята за общото благо включва и бъдещите поколения. Глобалната икономическа криза направи болезнено очевидни пагубните ефекти от отричането на общата ни съдба, от която не могат да се изключат идващите след нас. Не можем повече да говорим за устойчиво развитие без солидарност между поколенията. Когато се замислим за това какъв свят оставяме на бъдещите поколения, започваме да гледаме на нещата по различен начин; осъзнаваме, че земята е дар, който сме получили и трябва да споделяме с другите. Ако земята ни е дарена, вече не можем да се интересуваме единствено от чисто утилитарния критерии за ефективност и производителност за индивидуална печалба. Солидарността между поколенията не е избор, но е по-скоро основен въпрос на справедливостта, тъй като земята, която сме получили даром принадлежи също на тези, които ще ни последват. Португалските епископи ни призовават да признаем това задължение на справедливостта: "Околната среда е част от логиката на отвореността. Тя е дадена на заем на всяко поколение, което след това трябва да я предаде на следващото". Интегралната екология е белязана от тази по-широка визия.

160. Какъв свят искаме да оставим на тези, които идват след нас, на децата, които сега растат? Този въпрос се отнася не само за околната среда сама по себе си; и не може да се разглежда отделно. Когато се питаме какъв свят искаме да оставим след себе си, ние мислим на първо място за общата му насока, неговото значение и ценности. Ако не ни е грижа за тези по-дълбоки проблеми, нашата загриженост за екологията едва ли ще доведе до значителни резултати. Ако обаче погледнем на тези въпроси смело, те ще ни поведат неразривно към други важни въпроси, а именно: Каква е целта на живота ни в този свят? Защо сме тук? Каква е целта на работа ни и всичките ни усилия? Защо земята има нужда на от нас? Вече не е достатъчно да заявим, че трябва да сме загрижени за бъдещите поколения. Трябва да разберем, че това, което е заложено на карта, е собственото ни достойнство. Ние сме първите загрижени да оставим една обитаема планета за бъдещите поколения. Въпросът драматично ни засяга, защото е свързан с основния смисъл на нашето пребиваване на тази земя.

161. Апокалиптичните предсказания вече не могат да се гледат само с ирония или презрение, защото е възможно да оставим на идните поколения отломки, опустошение и мръсотия. Темповете на потреблението, отпадъците и промените в околната среда вече превишават капацитета на планетата, така че съвременният ни начин на живот, в своята неудържимост, може да доведе само до катастрофи, като тези, които периодично се случват в различни части на света. Последиците от настоящия дисбаланс могат да бъдат намалени само с решителните ни действия, тук и сега. Ние трябва да осъзнаем отговорността си пред тези, които ще да понесат най-тежките последици.

(Папа Франциск, Енцикликата Laudato si, 24 май 2015)

Мисионерски молитвени намерения

"За да се увеличат възможностите за диалог и среща между християнската вяра и народите на Азия". Това е мисионерското молитвено намерение за месец февруари на папа Франциск. Диалогът – припомня той – е важно част от мисията на Църквата. Ясното чувство за собствената ни идентичност и способността ни за съпричастност са началната точка за всеки диалог. Разпознаването на собствената ни идентичност често бива подлагано на изпитание от изкушенията на света. Папата посочва три: измамната светлина на всекидневния практически релативизъм, повърхностността и привидната сигурност, която търсим зад буквата на слепи правила и формули. За да се справим с тези изкушения трябва да се обърнем към непроменимостта на всевечния Христос, да се концентрираме върху това, което е значимо и важно и в преклонението ни пред Бог и готовността ни за взаимопомощ и любов към другите.  Диалогът изисква от нас идентичност, съпричастност и истински съзерцателен дух на откритост и отвореност , за да вървим успешно по пътя на културата на срещата.

*******

„В Азия, този огромен континент, който е дом на голямо разнообразие от култури, Църквата е призована да бъде многостранен и креативен свидетел на Евангелието, чрез диалог и отвореност. Това е вашето предизвикателството! Диалогът е съществена част от мисията на Църквата в Азия (срв. Ecclesia in Asia, 29). Когато, обаче, поемем по пътя на диалога с индивиди и култури, каква трябва да бъде началната ни и отправната точка, която да ни води към нашата цел? Със сигурност това е нашата собствена идентичност, идентичността ни на християни. Ние не можем да започнем истински диалог, ако не сме наясно с нашата собствена идентичност. Не да започнем диалог от нищо, от нула, от мъгливо чувство за това кои сме ние. Нито може да съществува автентичен диалог, без да отворим умовете и сърцата си, в съпричастност и искрена откритост, към тези с които говорим. С други думи, необходимо е внимание, в което Светият Дух е нашият водач. Така ясното чувство за собствената ни идентичност и способността ни за съпричастност са началната точка за всеки диалог. Ако искаме да говорим свободно, открито и ползотворно с другите, трябва да сме наясно с това кои сме, с това, което Бог прави за нас и това, което Той иска от нас. И за да не бъде нашата комуникация монолог сърцата и умовете ни трябва открито да приемат отделните индивиди и културите с които влизаме в диалог. И без страх, защото страхът е враг на отвореността.

Задачата да осъзнаем и изразим нашата идентичност не винаги е лесна, защото, тъй като сме грешници, винаги ще бъдем изкушавани от духа на света, който се проявява по различни начини. Бих искал да посоча три от тях. Първият е заслепяващата и измамна светлина на релативизма, който замъглява великолепието на истината и, като разклаща земята под краката ни, ни повлича към плаващите пясъци на объркването и отчаянието. Това изкушение в днешно време засяга и християнските общности, карайки хората да забравят, че в този свят на бързи и объркващи промени, "има много неща, които са непроменими, много неща, които имат своите корени в Христос, Който е същият вчера и днес, и завинаги" (Gaudium et Spes, 10; срв Eвр. 13, 8). Тук не говоря за релативизма като система на мислене, но за този всекидневен, практически релативизъм, който почти незабележимо изсмуква чувството ни за идентичност.

Вторият начин, по който светът заплашва стабилността на нашата християнска идентичност е лекомислието, повърхностността, която е склонността да си губим времето с прищевки и развлечения, вместо да се посветим на нещата, които наистина имат значение (срв. Фил 1, 10). В култура, която прославя преходното, и предлага толкова много възможности за бягство, това представлява сериозен пастирски проблем. За служителите на Църквата, тази повърхностност може да се прояви в прекаленото отдаване на пасторални програми и теории, което да бъде в ущърб на пряката, плодотворна среща с вярващите, а също с невярващите, но особено с младежите, които се нуждаят от солиден катехизис и добро духовно ръководство. Без да са вкоренени  в Христос, истините на които градим нашия живот постепенно отслабват, практикуването на добродетелите става формално и диалогът се свежда до форма на преговори или споразумение за не съгласие. Такова споразумение да не се съгласяваме ... е твърде повърхностно и носи само вреда.

Третото изкушение е това на привидната сигурност, търсена зад лесни отговори, готови формули, правила и разпоредби. Исус се сблъска с хора, които се криеха зад закони, разпоредби и лесни отговори ... Той ги нарече лицемери. Вярата по същността си не е погълната в себе си; тя "излиза извън себе си". Тя търси разбиране; предизвиква свидетелство; поражда мисия. В този смисъл, вярата ни прави способни да бъдем едновременно безстрашни и непретенциозни свидетели на надеждата и любовта. Св. Петър ни казва, че трябва винаги да бъдем готови да отговорим на всеки, който попита за причината за нашата надежда (срв 1Пт. 3,15). Нашата идентичност като християни се състои в усилията ни да се прекланяме единствено пред Бог и да се обичаме един друг, да си служим взаимно и да покажем чрез нашия пример не само това в което вярваме, но и това за което се надявам и Онзи, в Когото се уповаваме (срв. 2Тм 1,12).

И накрая, заедно с ясното чувство за собствената ни християнска идентичност, автентичният диалог изисква също способност за съпричастност. За да има диалог, трябва да има съпричастност. Предизвикателството пред което сме изправени е да не се ограничаваме до слушането единствено на думите, които другите говорят, но да се възползваме от неизказаното послание на техния опит, техните надежди, стремежи, трудности и техните най-дълбоки опасения. Такава съпричастност трябва да е плод на нашето духовно прозрение и личен опит, които ни карат да видим другите като братя и сестри и да "чуем", в и отвъд техните думи и действия, това, което сърцата им желаят да кажат. В този смисъл, диалогът изисква от нас истински съзерцателен дух на откритост и отвореност към другия. Не мога да започна диалог, ако съм затворен за другите. Отвореност? Бих казал още повече: приемане! Ела в дома ми, влезе в сърцето ми. Сърцето ми те приветства. Иска да те чуе. Тази способност за съпричастност позволява истински човешки диалог, в който думи, идеи и въпроси възникват от преживяване на братството и споделената хуманност. Ако искаме да проумеем богословската основа на това, трябва да отидем при Отца; Той създаде всички ни; ние всички сме деца на същия Отец. Тази способност за съпричастност, води до истинската среща - когато сърцето говори на сърцето и ние трябва да продължим към тази култура на срещата [...]

(Папа  Франциск, Среща с епископите от Азия, 17 август 2014)

превод Бистра Пишйска