Кард. Уеле: „Целибатът не е догма, но има голяма стойност”

По време на конференцията, посветена на целибата, организирана в Папския Григориански Университет в Рим, Префектът на Конгрегацията за епископите в своята лекция заяви: „Със сигурност бихме могли да си представим, дори и за Латинска Църква, че една друга форма на живот – бракът - би могла да бъде свързана с пастирското служение”, но „окончателното решение за тази възможност е в ръцете на върховната власт на Църквата, която е предпочела чак досега, поради сериозни причини, да поддържа основателността на закона за задължителния църковен целибат”.

Кард. Уеле каза също, че въпросът за свещеническо безбрачие „се поставя днес по един особено остър начин, в резултат на шока, претърпян от Католическата Църква с експлозията на педофилските скандали сред духовенството. Цената, платена за тези скандали, далеч надхвърля всичко, което можеше да си предположи преди това. И аз нямам предвид на първо място цената от финансова гледна точка, която е астрономически, но за главозамайващия срив на доверието, който е последствие от разкритията за мащабността и продължителността на престъпленията, извършени от свещеници над невинни жертви”.

Различен и със сигурност по-дълбок е въпросът, който възниква пред недостига на свещеници в някои райони на света и в някои специални случаи, като например в случая на коренното население, където се ражда хипотезата да се ръкополагат за свещеници женени мъже - зрели и с доказана вяра. Както е известно, с решението на Бенедикт XVI да учреди ординариат за англиканите, които искат да се върнат в пълно общение с Рим (въз основа на „Anglicanorum cœtibus” от 2009 г.), за първи път е било направено официално, макар и по изключение, наличието на женени духовници в Латинска Църква.
 
Кард. Уеле във встъпителната си реч заяви също, че „появата на християнския идеал за девствеността и църковно безбрачие произлиза изцяло от историческата и есхатологичната новост на Исус Христос. Призивът, който Исус отправя към учениците си, за да го последват, включва е себе си и това да оставят всичко”. Кардиналът добави, че „църковната традиция на безбрачието и въздържанието на духовниците не възникват като новост в началото на IV век, а по-скоро като дисциплинарно потвърждение на традициите както на Изток, така и на Запад, датиращи от апостолите”. Той обясни, че „дълбоката мотивация, която произлиза от тази традиция, не зависи главно от появата на християнския идеал за девствеността, а по-скоро от самото извършване на апостолското служение”.

Последният Събор, както и Павел VI след това в своята енциклика „Sacerdotalis coelibatus”, потвърдиха смисъла на този закон. Кард. Уеле отива отвъд това и въпреки че оценява „христологичните, еклесиологическите и есхатологичните мотиви за безбрачието”, съдържащи се в папската енциклика, той смята, че „дълбокият смисъл на причините би могъл да бъде по-добре артикулиран в една тройствена и брачна перспектива”. Ключът към тази интеграция, според кардинала, „се намира в задълбочаването на връзката между Евхаристията и Църквата, вследствие на развитието на голямото евхаристийно движение в началото на новото хилядолетие”.

Независимо от това - признава кард. Уеле - „Църквата никога не е свързала свещеничеството и безбрачието на догматичната ниво, но винаги е поддържала решението си за пастирската стойност на тази връзка, която изразява изключителното, вечно и цялостно решение на свещеника да избере единствената и върховна любов на Христос”, един избор „преди всичко брачен”, както посочват Йоан Павел II и Бенедикт XVI.

Кардиналът признава, че настоящата ситуация и днешните дълбоки въпроси „изискват подробен отговор, който не може да бъде едно обикновено потвърждение на традиционна дисциплина”. „Можем да си представим – продължи кардиналът - колосалните предизвикателства, предизвикани от промяната на една традиция от две хиляди години и многото сериозни причини, които би трябвало да оправдаят такава промяна. Разделянето на харизми на свещеничеството и безбрачието в Латинска църква не може да бъде оправдано само от екзистенциалните проблеми на свещениците да живеят щастливо безбрачието в настоящия контекст, понеже такава причина би пренебрегнала Божията благодат и е една капитулация пред задачата да се евангелизира културата”. Дълбоката причина „за едно такова разделяне, ако би било уместно, може да се случи само след един духовен размисъл, който би трябвало да може да издържи на културния натиск и да знае как да действа в духа на Вселенската Църква”.

Следователно - завършва канадският кардинал - „можем да си представим, дори и за Латинската Църква, че една друга форма на живот - бракът -  би била свързана с пастирското служение, която би била живяна като истинска харизма, но която не би включвала в същата степен първоначалния опит на призванието в библейския смисъл на думата. С това разграничение между „призвание” в тесния смисъл на думата и „църковна харизма” може да се опише различния опит на източната и латинската традиция, без да се взаимно засягат или да си съперничат, но все пак предпочитайки възвишеността на целибата, за да се покаже есхатологичното измерение на свещеническото служение”. Но „окончателното решение” за тази възможност е в ръцете на върховната власт на Църквата, т.е. Папата, „който е предпочел досега, поради сериозни причини, да поддържа важността на правилото за църковно безбрачие като задължително”.

vik / rv